Мъглиж – историята на една емоция



 

С аромат на борови иглички

Мъглиж – историята на една емоция

 

Първото нещо, което забелязваш, пътувайки от Стара Загора за Мъглиж, е мистичното излъчване на острите южни склонове на Централна Стара Планина. А градчето сякаш спи в подножието и, скрито в речната долина и заобиколено от гъста вечнозелена гора.

Гео Милев възпя Мъглиж в своята поема „Септември”. Мъглиж е първото населено място, в което на 13 септември избухва Септемврийското въстание през 1923 година.

Тук отдавна не се усеща революционен дух. Хората са приветливи и усмихнати, но сякаш забравили за миналото, търсят начини за препитание и живеят почти ден за ден.

Мъглиж е малко познат като туристическа дестинация, но това не означава, че няма какво да се види. Посетилите го никога не остават безразлични към града и покрайнините му.

Тук се намира църквата „Свети Великомъченик Димитър“, изградена през 1891. В самото сърце на Мъглиж, някак откроявайки се от общата картина на града – красива жълтениката сграда с ниска ограда и малък двор, религиозната постройка е една от гордостите на местните жители.  ...

В непосредствена близост до града е и манастирът „Свети Никола”. Над него, вървейки към върха, попадаме на природозащитеният обект „Винишки камък“. Някой е вкопал в скалите икона „Светата троица“. Според местна легенда на скалата е имало параклис , а в скалите на самият връх все още има изворче. Маршрутът продължава до върха, наречен Попък, но ние препочетохме да продължим с обиколката, като разгледаме манастира отвътре.

Гъстата борова гора около манастира придава загадъчен и романтичен вид на светата обител. Дворът е спретнат и чист, а миризмата на старо дърво и росна трева те кара да забравиш за забързаното си ежедневие. Манастирът е с над 800 годишна история. Неведнъж опожаряван, разграбван и отново възтановяван, манастирът се славел със своето килийно училище. Стоежът на църквата в средата на двора е започнал през 1834 г. и довършен няколко години по-късно. Пред входа по куполите има реставрирани красиви картини на светци и свещени надписи.

И сега това е действащ девически манастир и тук живеят няколко монахини. Виждаме две от тях да носят дърва от малкото навесче в дъното на двора към стаите си. И нищо чудно, макар да е месец Април, тук все още се усеща хлада на планината.

Слизаме отново в града, изпълнени с мир и спокойствие. Следващата ни цел е „Паметника на септемвриеца“. Намира се на малко хълмче в западната част награда. От него се вижда целият град като на длан, а стъпалата надолу отвеждат до автогарата. "Българийо, за тебе те умряха....." се чете на надписа под него. Заслужава си да замълчим за няколко мига в памет на въстаниците.

От местен жител разбираме, че Мъглиж разполага с една от най-богатите сбирки от минерали в България. Дарена е от академик Йовчев на родния му Мъглиж. Сбирката е изложена в сградата на читалището.

През град Мъглиж минава една главна уличка. Навлизайки дълбоко в града, уличката се разделя на две – лявото разклонение води към манастира, а дясното минава покрай барата, излиза от града, и се вие по красивите южни склонове на Стара Планина в посока село Селце. След няколко остри завоя и успешно избягване на свлечените от поредната пролетна буря камъни по тесния планински път, стигаме до останките на крепостта Горненски град. Разположена на издадени причудати скали, средновековната крепост е служила за военно укрепление и наблудателен пост на преминаващите през Балкана коли със стока. Крепостта е превземана и разрушавана в средновековието и последно — по време на Освобождението. От мястото на крепостта има чудесна видимост към старата, вътрешна част на града. А още по на юг при ясно време се вижда Задбалканската котловина чак до северните хълмове на Средна гора. Качвайки се на най-издадената част от скалата можеш да чуеш песента на Мъглижката река, която прорязва Балкана и образува чудни поляни по бреговете си за пикник и почивка.

От крепостта са останали няколко полуразрушени стени, обрасли с храсти и мъх, и купища дялани камъни, останки от срутените наблюдателни кули. Сред пустеещите високопланински ливадки откриваме стадо охлюви, спящо в росната трева. Тук там се виждат следите на пастир и стадото му. Тук няма пеещи птици, само тишина и воя на вятъра по сивите върхове на планината.

Трудно е човек да си тръгне от скалите. Трудно е и да се раздели с Мъглиж. Чувство на покой те съпътства по целия път обратно. Сякаш си поел дълбоко спокойствието на планината, уюта на гъстата гора, утехата на светата обител, патриотизма на града, и не искаш да ги губиш никога повече. Иска ти се да се  върнеш отново в Мъглиж – градът на мъгливата планинска утрин и миризмата на млади борови иглички.

 Автор Миряна Раева.